|
|
СЪНЯТ НА ПИЛАТ
автор: м. Валентина Друмева
Пилат завърши с отличие римско право. Умът му беше богат на знания, но сърцето му остана грубо и надменно. Той не можеше да търпи благородните хора, затова нямаше приятели. Прие да отиде в далечна Палестина като управител на Юдея. Властта още повече повреди характера му. Единствено се беше привързал към малката си дъщеря Клавдия, нежно русокосо момиченце. При големия палат, който си построи в Йерусалим, имаше за нея красива цветна градина. Там детето прекарваше деня всред пойни птички и нежни цветя. Един ден Клавдия сложи храна на птичките, поръси трошици хляб на мравките и дълго гледа как те, толкова мънички, носят товар, по-голям от себе си. На розовия храст забеляза кацнала пъстра пеперуда. Протегна ръка да я погали, но един трън се заби в нежната й кожа и протече кръв. Тя заплака и изтича при майка си. Превързаха раничката и пак отиде в градината. Тогава видя нещо жестоко и много се натъжи. От преторията на баща й изкарваха един осъден Човек. На главата Му беше поставен венец от сирийски трън. Твърдите шипове, забити в челото Му, Го пробождаха. Алени капки кръв се стичаха по божественото Му лице. Клавдия заплака с глас. Прибраха я, но тя се разболя от мъка за Човека, толкова жестоко измъчен. Легна болна. Баща й я увери, че венецът е свален и Човекът е пуснат на свобода. Тя пожела да отиде при Него и да погали нараненото Му чело, но не й разрешиха.
Годините се нижеха. Клавдия растеше красива девойка, а баща й управляваше с нечувана жестокост. Никой друг не би осъдил Христос на такава жестока смърт. Беше кора-восърдечен и съвестта не го смущаваше. Но всяко зло има край. Последваха оплаквания за него, които стигнаха чак до император Тиберий. На десетата година от управлението му беше свален и изпратен на заточение във Франция. Никой нямаше право да го посещава. Самотата го гнетеше. Жестокото му сърце започна за първи път да страда. Един ден остана задълго замислен. Пред мисления му поглед стоеше любимата му дъщеря, която вече никога нямаше да види. Спомни си детството й, игрите в градината и случая, когато тя горчиво плака за Увенчания с тръ-нен венец. За първи път се запита защо е бил толкова жесток. Вечерта заспа късно и сънува страшен сън. Клавдия стоеше пред него. Топлият й поглед го пронизваше. На русите й къдрици имаше трънен венец, забил шиповете си в бялото й чело. Капки кръв капеха и се стичаха по красивото й лице. Събуди се и изпадна в ужас.
Сърцето му биеше до премаляване. Стана, запали свещ и остана до сутринта в страшни терзания за сторения грях. Даде си сметка, че осъди на кръстна смърт самия Бог.
Грешката беше непоправима. Искаше му се да започне отново живота си, но по друг начин. Умен беше и разбра, че човек трябва да пази душата си чиста, за да има мир. Неговото нещастно сърце беше притиснато от най-тежкия камък на престъплението спрямо Богочовека Христос. Горчиви, спомените се нижеха неканени.
Спомни си съдебния процес. Тогава беше напълно убеден, че Христос няма никаква вина, а евреите от завист и злоба искаха да Го премахнат. Спомни си как изми ръцете си пред народа, а после подписа смъртната Му присъда. Спомни си и как написа на табелка вината Му: Иисус На-зорей Цар Юдейски... Стореното не можеше да се върне.
Отчаянието изпълваше с мрак душата му. Терзанието за сторения грях и мъката по Клавдия го съсипваха. По-нещастен човек от него нямаше в целия свят.
|
